За Апостола се пише трудно. Много трудно. Ако не ти иде “отвътре”, както казваме, по-добре не започвай да пишеш. Защото дори когато мислим за него, погледът ни е отправен нагоре. Просто върховете не могат да се мислят по друг начин, камо ли да се гледат. Всички казани хубави думи за него ще бъдат верни, но винаги непълни. Защото Левски не се побира в словеса и хроники, в биографии и летописи….Най-малко за тържествени слова…
Мен винаги ме е възхищавала абсолютната нравствена и революционна чистота на Апостола. И мисля, че това е една от най-силните черти в неговия характер. Върху съвестта му не тежи нито сянка. Не мога да си представя друг човек, който, издигнал се високо над хората да се е опазил от съблазънта на честолюбието и високомерието, алчността и жаждата за власт. Да не загуби нито за секунда живия си интерес към хората. Към всички хора, независимо от…
В писмо до Централния комитет в Букурещ Левски пише: „Който не е чист, убивам го”. Това в никакъв случай не е закана, а нравствена програма за целия живот на Дякона. Той не харчи нито един народен грош, без да го оправдае пред организацията и пред сърцето си. Героизмът на Левски е напълно лишен от външен блясък. Това е героизъм на човек, който се е отказал от всички радости в живота, за да се посвети изцяло на борбата за свободата и щастието на своя народ. Апостола казва: „Ако се бием само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство”. Ами каква служба ще вземеш тогава – го питат – зер, пада ти се най-първата служба. „Никаква – отговаря той – ще ида в други поробени народи да правя това, което правя тук сега”. Това е неговият живот. Народният човек не може да си представи живота извън работата за благоденствието на хората.
Когато говорим за Апостола, се сещам за поговорката „Казана дума – хвърлен камък”. Думата и камъкът. В ума ми идват две въпросителни. Първата е за ехото, а втората за градежа, в който ще вложим камъка. Колко много говорим, а толкова малко камъни слагаме в зида на взаимоотношенията между хората, които са дошли на тоя живот без тяхно знание и желание, но трябва да живеят по неговите закони. Законите на хуманизма, толерантността, добросъседството и разбирателството.
Колко хора срещаме готови невероятно бързо, шумно, ефектно да „подкрепят” предложена обществена идея? Обаче дойде ли ред зад думите да видим конкретни дела, тези ентусиасти потъват вдън земя. Иначе регистрират външна, публична активност, взискателност по отношение на другите, а пасивност по отношение на себе си. Те страдат от двете болести, характерни за нашето общество: „Важно е аз да съм добре, другите не ме интересуват” и „Нека другите вършат обществените дела, аз да си гледам келепира”.
Да се огледаме още. Решават се проблеми на дружество, обществена организация, социален дом, читалище, училище, много хора присъстват. Присъстват и мълчат. Броят до десет преди да вземат решение дали да помогнат с нещо или не. Мълчат и през останалите дни на годината. Ние милостиво свикваме с тяхното „гостуване”, а те с нашите компромиси. С андрешковски поглед в очите и с византийска хитрост се опитват да извлекат облаги за себе си. „Чисто народният мъж дава всичко, по и себе си в жертва” – отекват думите на Левски. Изкушавам се да цитирам още една мисъл на Апостола от писмото му до Иван Кършовски : „За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим, и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора”.
Мислите на Апостола са пълни с мъдрост, човещина и находчивост. Знаем, че той не е правил специални записки. Мислите му са къси, от писма до близки хора, писани са в минути на напрежение и размисъл. Той няма време. Апостола се надпреварва с времето, както той казва. „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме”.
Преди години бях писал, че все още няма човек, който да събере мислите на Апостола в една книга. А трябва. Това ще бъде още една признателност и преклонение пред неговата личност. Такава книга вече е налице и тя за кратко време се изчерпа -още едно доказателство за непреходността на духа и делото на Васил Левски.
Феноменът Левски е пример за много поробени и онеправдани хора, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност. По случай 100 - годишнината от Освобождението на България, съвременният турски писател и публицист Демирташ Джейхун публикува девет репортажа за България под общото заглавие „Стогодишната девойка България”, които по-късно ги обедини в книга под същото заглавие. В тези репортажи авторът специално се спира на приноса на Васил Левски за националното освобождение на българския народ и отбелязва, че дейността на Левски не е изолиран случай в Османската империя. Посочва примери за свои анадолски деди, надигнали ръка срещу османската власт.
„От дълбините на сърцето си разбирам - пише Джейхун – призива на Левски: „Ние сме против падишаха и неговите закони, които не са само против нас, но и против турчина”. Защото ръцете, които го обесиха през 1873 година, десет години преди това – през 1863 година в Чукурова, са стреляли и размахвали саби срещу моя дядо. Тогава Дадаоолу е възкликнал: „Държавата ферман е издала против нас! Ферманът е на падишаха, а планините са наши”. Накрая Джейхун споделя: „Гледам паметника на Левски и се потя”. Колко от нас се потят днес, когато гледат паметника на Левски?
Идеите на Апостола за свободата, революционната му дейност, прозренията му в бъдещето, където той проектира един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на всички, които искат да живеят в мир, разбирателство и добросъседство.
Много пъти съм казвал и сега го казвам, че крайно време е да отбелязваме подобаващо рождения ден на Васил Левски. А ние обикновено се сещаме за него в навечерието на неговото обесване. Не е ли по хубаво да отбелязваме раждането на една светла личност? Не се опитвайте да ми обяснявате защо отбелязваме 19 февруари. Без да влизам в излишна полемика с хора, които търсеха гроба на Апостола, бих искал да кажа, че е добре, че не се знае къде е погребан Левски. Левски и България. България не може да бъде погребана.

******************************************
МЮМЮН ТАХИР, писател, председател на читалище “Юмер Лютфи” и председател на Академия за европейска култура “Орфеева лира”