В един от последните броеве на френския в.“МОНД дипломатик“ излезе рецензия за книгата с разкази “Земя за обетоване” на писателя Мюмюн Тахир, лауреат на национална награда за разказ на конкурса “Всички сме деца на майката земя”. Тя е написана от младия литературен критик Росен Димитров.
Точно 18 са майоликите в книгата на Мюмюн Тахир “Земя за обетоване”, пише Росен Димитров. И ако това не е опит за бягство от дефинициите с нова дефиниция, то тези майолики или разкази със сигурност носят поне две от свойствата на древната керамика – изразителност и чупливост. Изразителност на описанията, образите и картините и чупливост, крехкост на фабулата и композицията. Тези късчета, събрани в книгата, сякаш трябва да се избършат от прахта на времето и внимателно да се подредят. Авторът като че ли нарочно не го е направил, за да остави всичко това на читателите. Така пред нас се разкриват 18 фрагментарни, накъсани композиции, които се поглъщат така, както вероятно са създадени – на един дъх.
Така лесно се откриват и образите от майоликите на Мюмюн Тахир. И ако те са различни, то материалът, ядката, почвата несъмнено е само една – Родопите. Именно там сякаш времето се отклонява от своето течение. Там миреше на влажна пръст и тютюн. Там се кипва турското черно кафе и се приготвят прочутите саралии. Тази красива и жестока, богата и оскъдна земя диша с вековните истории и легенди, а всъщност живее един и същ ден като своите деца. Това е земята, която напускаш и в която се завръщаш. Това е земята, върху която съграждаш и изоставяш всичко, без да се обърнеш. Тя лепне от катран и от спотаявани страсти, пее с каменните чешми и плаче с дъжда. Това е земята на Мюмюн Тахир. Земя за обетоване? Клишираното определение подвежда. То е лишено от претенциозност и сякаш е единственият начин да се изрази болката и носталгията, които остават след всяка страници Земя за обетоване – пасивната форма не е избрана случайно и може би тук именно следва да се търси тенденциозност на инвенциите. Земя, която е подготвена, която е готова, или земя, която заслужава, която очаква? Или която никога не е била и няма да бъде?
Тази неопределеност сякаш се отразява и на стройността на композициите и на тяхната спойка. Авторът ни препраща от история на история, сменя и разбърква образи пред нас, оплита ни във времето. Сякаш нарочно на места скъсява опасно дистанцията между художественото и документалното и ни отклонява по пътеките на собствените си мисли и чувства. Ретроспекциите и ретрадациите често късат нишката на фабулата, притчите заглушават истинските истории. Авторът не изгражда постепенно своите герои, не “подготвя” образите, а сякаш ни позволява само да се докоснем до тях, докато се разминаваме някъде във времето по пътя към следващата история. Защото те са част от фрагментите на майоликата. Те са нишките, с които Мюмюн Тахир съгражда една различна сетивност, едно различно и забравено време, за да ни напомни, че всъщност те съществуват някъде. Поне в нас.
Тази искреност и чувствителност е навсякъде. В изразите, в езика, в картините, в загатнатите образи. Те са такива, каквото е земята, и това е сякаш предопределението – груби и честни, красиви и самотни, бедни и горди. Но винаги истински. Дори когато знаем, че са рожба на притчите и легендите.
В “Земя за обетоване” на Мюмюн Тахир автентичното е художествено, обикновеното – магическо. Истински са красивите имена, които не трябва да се шепнат. Истински са стритите керемиди и листата на тютюна. Истинска е земята, която ги ражда и която ги поглъща, за да разказва безкрай за тях. Да разказва на тези, за които е обетована. И така да се превърне в магическа.